Пътуването
От Истанбул с Etihad Airways до Абу Даби - 4.5 часа. Не се усещат, особено ако знаеш, че след това те очаква 14-часов полет. Бебока заспа навреме върху нас и всичко беше точно. Парче (по-скоро хапка) баклава на летище Ататюрк - 3 евро. Вярно, вкусни са, ама са много малки бее.
В Абу Даби е жега и влага, въпреки, че е 9ч. вечерта. На летището можеш да видиш всякакви раси и цветове: новозеландец с чорапи и джапанки, ние с полузимни дрехи, на по няколко ката, бели мъже облечени в дълги манти и шапки. Точно един такъв мъж дойде и ни каза да изпреварим опашката, защото сме с бебе, много мило. Настаняването в самолета за Сидни беше предизвикателство. Бяха намерили само едно хубаво място (на първи ред, широко, с възможност да закачиш бебока в люлка) за Ани. Отне му известно време да ни настани хем на хубаво място, хем да сме заедно. Самолетът тръгна с 1 час закъснение. Доста е готин, особено бизнес класата изглеждаше супер. Има камера отдолу и напред и можеш да си гледаш облаците :)
Полетът е доста, 14.5 часа, но не е чак такава болка за умиране. Особено ако си млад човек. Имаше и няколко доста възрастни хора, всички издържаха.
Пистата е много интересно направена - от двете и страни има вода. Шофьорът, пакистанец с брада, който бяхме поръчали ни е чакал 1 час заради закъснението и впоследствие ни отряза главата ($140). Поне беше с ван и събрахме без проблем всичкия багаж плюс количката. Бебчо беше в кошче за бебета. Всички шофьори тук са облечени официално - с бели ризки и панталони, пушенето в колата е забранено, както може би се досещате.
Временния апартамент, който бяхме наели предварително се оказа в китайско-корейски квартал (може и да е само корейски не знам). На другия ден се видяхме с две български семейства - Иван и Силвия и Иво и Краси. Засипаха ни с полезна информация, въобще много ни помагат. Снабдихме се с мобилен интернет от Водафон ($50 за 4ГБ трафик).
На следващият ден слязохме до ситито за да си вземем дебитните карти и да активираме банковата си сметка. Изключително добро обслужване от служителите на Commonwealth Bank of Australia. Направо съм очарован как винаги са благоразположени и искат да помогнат. Това го забелязвам навсякъде тук - просто customer service е на супер високо ниво.
В Сидни е скъпо. Ама много. В хипермаркетът до нас един хляб струваше $5, българско сирене $20. Имаше и неща на нормални цени, но са доста малко. За това Ани набързо омеси един страхотен хляб и оправи работата. След това си взехме предплатени СИМ карти на Водафон. За $30 на месец получаваш 2 часа разговори с Водафон, над 1 час разговори към други оператори и 500МБ data трафик, което се оказва много важно. Защото тук без Google Maps & 3G си загубен. Имаме и GPS, но той се ъпдейтва твърде бавно, така че истината е смарт телефон с гугъл мапс и 3G.
Тук всички имат iPhone. Дори и чистачките в хотела. Като пътуваш с влака виждаш как хората или четат книги/вестници или браузват смарт телефоните си. Почти няма такива, които да седят и да блеят през прозореца, освен някои новодошли като нас. Обхват на телефоните има и под земята, та дори и интернет.
Ок, направихме най-важните неща - интернет, телефони, пари. Остава търсенето на квартира. Тук това става единствено през агенция. Огледи има 2 пъти седмично (обикновено сряда и събота) за по 20 минути. За това си избираш 3-4 адреса, които да са сравнително близо и търчиш от единия до другия. Конкуренцията е голяма - обикновено има по 10-20 човека за едно жилище. Цените също не падат по-долу. В северните квартали (по-хубавите) двустаен на хубаво място (което е 2 bedrooom + living room) започва от $480 на седмица. Както казах и конкуренцията не е малко (много имигранти, почти никакво строителство заради кризата напоследък) и за това ако си харесаш жилището си поискваш application form от агента. Отиваш си в къщи и го попълваш - имена, паспорти, къде работиш, колко пари взимаш, препоръки от предишен хазяин, препоръки от приятели, копия на платени сметки, т.н. Част от нещата нямаше как да ги осигурим, тъй като току що пристигаме в страната. Първите ни огледи бяха тотален fail. Първо изпуснахме един автобус, защото работел само с предварително купени билети, а ние нямахме. С такси стигнахме навреме за първия оглед, но се оказа, че го дават под наем, защото собственика умрял - казаха ни, че били задължени да ни го кажат това като информация. Веднага се отказахме от там. Следващите няколко огледа бяха в един квартал, който Ани определи като мъртвило, или като някой курорт - големи прави улици с къщички, но никакво движение, никакви магазини, все едно си на село. Не се хареса това на жените, депресирахме се всички. Едва на другия ден си харесахме едно апартаментче и подадохме документи. Беше четвъртък и зачахме. Никой не ни се обади, пак се отчаяхме. Оставаха още няколко дни преди да трябва да напуснем временната квартира за това в събота се разделихме - Ани на един оглед, аз на друг. След това двамата на още няколко. В неделя подавахме апликейшъни като луди. В понеделник на път за един друг оглед ни се обадиха и ни казаха, че са ни одобрили, при това за апартамент, който наистина е харесал на Ани ... ура, голямо облекчение. Оставих си номера на кредитната карта за да си вземат депозит, че няма да се откажем в размер на 1-седмичен наем ($520). След няколко дни трябваше да се видим да подпишем договора и да вземем ключовете. След това ни се обадиха от още 2 места, че са ни одобрили, но и двете не бяха available now, така че ни беше лесно да ги откажем. Следващите два дни бях на Australi Sharepoint Conference v Hilton. Научих от опит, че има лимо-таксита, които взимат фиксирана сума за да те закарат до някъде. При мен беше 4км за $70 (е поне пренесохме доста кашони с брошури и тениски). Човек плаща за да трупа опит понякога.
Част от мебелите поръчахме от ИКЕА, взехме хубави неща на добри цени. С Ани ги сглобихме за ден и половина - кухненска маса с 4 стола, 5 мини масички, 2 спални, 1 двукрилен гардероб, 2 скрина. Като цяло, прав беше човекът, който каза, че трудното и скъпото започва с идването. Всъщност, не мога да кажа, че е кой знае колко трудно, оправя се човек стига да има желание и хъс, а ние българите обикновено ги имаме тези неща като сме в чужбина.
Много е странно това обратно движение, добре че на всяко кръстовище са направили знак на земята на къде да гледаш: LOOK > или < LOOK.
Ходихме и на барбекю с други българи по случай 3-ти март - събрахме се около 100-на човека. Ние се запознахме само с някои, но качествени :)
Много е странно и как всички шофьори чакат търпеливо да минеш, дори и да няма пешеходна, направо е супер приятно. Веднъж една бабка не ни изчака, но ни махна с ръка за извинение.
Има и много други неща за разказване, но се уморих.
До другия път
От Истанбул с Etihad Airways до Абу Даби - 4.5 часа. Не се усещат, особено ако знаеш, че след това те очаква 14-часов полет. Бебока заспа навреме върху нас и всичко беше точно. Парче (по-скоро хапка) баклава на летище Ататюрк - 3 евро. Вярно, вкусни са, ама са много малки бее.
В Абу Даби е жега и влага, въпреки, че е 9ч. вечерта. На летището можеш да видиш всякакви раси и цветове: новозеландец с чорапи и джапанки, ние с полузимни дрехи, на по няколко ката, бели мъже облечени в дълги манти и шапки. Точно един такъв мъж дойде и ни каза да изпреварим опашката, защото сме с бебе, много мило. Настаняването в самолета за Сидни беше предизвикателство. Бяха намерили само едно хубаво място (на първи ред, широко, с възможност да закачиш бебока в люлка) за Ани. Отне му известно време да ни настани хем на хубаво място, хем да сме заедно. Самолетът тръгна с 1 час закъснение. Доста е готин, особено бизнес класата изглеждаше супер. Има камера отдолу и напред и можеш да си гледаш облаците :)
Полетът е доста, 14.5 часа, но не е чак такава болка за умиране. Особено ако си млад човек. Имаше и няколко доста възрастни хора, всички издържаха.
Пистата е много интересно направена - от двете и страни има вода. Шофьорът, пакистанец с брада, който бяхме поръчали ни е чакал 1 час заради закъснението и впоследствие ни отряза главата ($140). Поне беше с ван и събрахме без проблем всичкия багаж плюс количката. Бебчо беше в кошче за бебета. Всички шофьори тук са облечени официално - с бели ризки и панталони, пушенето в колата е забранено, както може би се досещате.
Временния апартамент, който бяхме наели предварително се оказа в китайско-корейски квартал (може и да е само корейски не знам). На другия ден се видяхме с две български семейства - Иван и Силвия и Иво и Краси. Засипаха ни с полезна информация, въобще много ни помагат. Снабдихме се с мобилен интернет от Водафон ($50 за 4ГБ трафик).
На следващият ден слязохме до ситито за да си вземем дебитните карти и да активираме банковата си сметка. Изключително добро обслужване от служителите на Commonwealth Bank of Australia. Направо съм очарован как винаги са благоразположени и искат да помогнат. Това го забелязвам навсякъде тук - просто customer service е на супер високо ниво.
В Сидни е скъпо. Ама много. В хипермаркетът до нас един хляб струваше $5, българско сирене $20. Имаше и неща на нормални цени, но са доста малко. За това Ани набързо омеси един страхотен хляб и оправи работата. След това си взехме предплатени СИМ карти на Водафон. За $30 на месец получаваш 2 часа разговори с Водафон, над 1 час разговори към други оператори и 500МБ data трафик, което се оказва много важно. Защото тук без Google Maps & 3G си загубен. Имаме и GPS, но той се ъпдейтва твърде бавно, така че истината е смарт телефон с гугъл мапс и 3G.
Тук всички имат iPhone. Дори и чистачките в хотела. Като пътуваш с влака виждаш как хората или четат книги/вестници или браузват смарт телефоните си. Почти няма такива, които да седят и да блеят през прозореца, освен някои новодошли като нас. Обхват на телефоните има и под земята, та дори и интернет.
Ок, направихме най-важните неща - интернет, телефони, пари. Остава търсенето на квартира. Тук това става единствено през агенция. Огледи има 2 пъти седмично (обикновено сряда и събота) за по 20 минути. За това си избираш 3-4 адреса, които да са сравнително близо и търчиш от единия до другия. Конкуренцията е голяма - обикновено има по 10-20 човека за едно жилище. Цените също не падат по-долу. В северните квартали (по-хубавите) двустаен на хубаво място (което е 2 bedrooom + living room) започва от $480 на седмица. Както казах и конкуренцията не е малко (много имигранти, почти никакво строителство заради кризата напоследък) и за това ако си харесаш жилището си поискваш application form от агента. Отиваш си в къщи и го попълваш - имена, паспорти, къде работиш, колко пари взимаш, препоръки от предишен хазяин, препоръки от приятели, копия на платени сметки, т.н. Част от нещата нямаше как да ги осигурим, тъй като току що пристигаме в страната. Първите ни огледи бяха тотален fail. Първо изпуснахме един автобус, защото работел само с предварително купени билети, а ние нямахме. С такси стигнахме навреме за първия оглед, но се оказа, че го дават под наем, защото собственика умрял - казаха ни, че били задължени да ни го кажат това като информация. Веднага се отказахме от там. Следващите няколко огледа бяха в един квартал, който Ани определи като мъртвило, или като някой курорт - големи прави улици с къщички, но никакво движение, никакви магазини, все едно си на село. Не се хареса това на жените, депресирахме се всички. Едва на другия ден си харесахме едно апартаментче и подадохме документи. Беше четвъртък и зачахме. Никой не ни се обади, пак се отчаяхме. Оставаха още няколко дни преди да трябва да напуснем временната квартира за това в събота се разделихме - Ани на един оглед, аз на друг. След това двамата на още няколко. В неделя подавахме апликейшъни като луди. В понеделник на път за един друг оглед ни се обадиха и ни казаха, че са ни одобрили, при това за апартамент, който наистина е харесал на Ани ... ура, голямо облекчение. Оставих си номера на кредитната карта за да си вземат депозит, че няма да се откажем в размер на 1-седмичен наем ($520). След няколко дни трябваше да се видим да подпишем договора и да вземем ключовете. След това ни се обадиха от още 2 места, че са ни одобрили, но и двете не бяха available now, така че ни беше лесно да ги откажем. Следващите два дни бях на Australi Sharepoint Conference v Hilton. Научих от опит, че има лимо-таксита, които взимат фиксирана сума за да те закарат до някъде. При мен беше 4км за $70 (е поне пренесохме доста кашони с брошури и тениски). Човек плаща за да трупа опит понякога.
Част от мебелите поръчахме от ИКЕА, взехме хубави неща на добри цени. С Ани ги сглобихме за ден и половина - кухненска маса с 4 стола, 5 мини масички, 2 спални, 1 двукрилен гардероб, 2 скрина. Като цяло, прав беше човекът, който каза, че трудното и скъпото започва с идването. Всъщност, не мога да кажа, че е кой знае колко трудно, оправя се човек стига да има желание и хъс, а ние българите обикновено ги имаме тези неща като сме в чужбина.
Много е странно това обратно движение, добре че на всяко кръстовище са направили знак на земята на къде да гледаш: LOOK > или < LOOK.
Ходихме и на барбекю с други българи по случай 3-ти март - събрахме се около 100-на човека. Ние се запознахме само с някои, но качествени :)
Много е странно и как всички шофьори чакат търпеливо да минеш, дори и да няма пешеходна, направо е супер приятно. Веднъж една бабка не ни изчака, но ни махна с ръка за извинение.
Има и много други неща за разказване, но се уморих.
До другия път
